Старецът считаше всеки човек за единствена и неповторима личност и решаваше всеки проблем в зависимост от личните качества на всеки.

Затова много често казваше различни неща на двама души, които имаха на пръв поглед еднакви проблеми. У всекиго той виждаше различни предпоставки, затова и на всекиго предписваше различно лекарство за решаването на проблема му. Често ни казваше: “Това, което ви казвам, не го казвайте и на други хора, защото това са лекарствата, подходящи за вас, за вашия случай. Същите неща при друг човек, дори когато има външно същите като вашите сипмтоми, няма да имат тези резултати.”

Често пъти се удивлявах на отговорите на безбрачния отец Порфирий по въпроси за брака, съпружеските отношения, родителството и т.н. Отговорите му не бяха клишета, нито неумолими, сурови и “обективни”. Бяха отговори, пълни с любов и истина, нежност и прозорливост, винаги в зависимост от конкретното състояние, нуждите и възприемчивостта на всеки човек в определения момент. Желаейки спасението на хората, той не се стремеше да постави всички в “един калъп”, за да създаде еднакви лица, но като човек изпълнен с Дух Свети ръководеше всекиго според волята на Христос, давайки “на всеки ... според мярката на дара Христов” (Ефес. 4:7), за полза на душата. [...]

Със своята простота и достъпност той създаваше у всеки човек, който го доближаваше, атмосфера на уют и доверие, което е абсолютно необходимо за тайнството на покаянието и изповедта. Хора, които се затрудняваха да изповядват греховете си пред други духовници, със стареца Порфирий се чувстваха спокойни и се изповядваха.

Той слушаше с голямо внимание всичко, което му говореше всеки един посетител, защото притежаваше способността пастирски да изслушва хората. Слушаше внимателно и след това говореше ­ словото му бе винаги кратко и ясно, като имаше за основен принцип преодоляването на “нивелацията на личността”. За него всеки човек бе единствена и неповторима личност, с неоценима стойност.

Старецът Порфирий посрещаше проблемите ни с внимание, чувство за отговорност и с много молитва. По време на изповед бе мълчалив и чувствахме, че се моли и проси просветление от Бога. Характерно бе и това, че не бързаше да даде отговори, за да направи добро впечатление. Понякога ни казваше: “В този момент нямам сведение за това, не мога да ви кажа нищо” и по-късно се връщахме за втори или трети път към същия въпрос.

Молеше се денонощно за хората и техните проблеми. И всички, които имаха щастието да общуват с него и да бъдат негови духовни чеда, могат да разкажат за плодовете на тези молитви.

Правеше силно впечатление, че по време на изповед старецът Порфирий посочваше като корен на проблема нещо, което на пръв поглед нямаше нищо общо с конкретния случай. Най-често посочваше като причина егоизма, който считаше за основа на всички грехове и човешки проблеми. Много са нещата, които могат да се кажат. Аз искам да спомена само някои от съветите на стареца, които ми се струва, че важат за всички хора.

Често му говорехме за децата си и за различните трудности, които срещаме при възпитанието им. А той ни отговаряше по своя характерен начин: “Станете святи и децата ви ще бъдат добре.” Тези думи повтаряше непрекъснато.

Що се отнася до възпитанието, подчертаваше да не се оказва натиск върху децата, т.е. възпитанието да не е принудително, защото тогава има противоположни резултати. Това му слово бе наистина ценно и помогна на много родители да променят поведението си към децата, а и на много деца, които страдаха от макар и добронамерения натиск на родителите си, да намерят своя път и да се успокоят.

Спомням си един от съветите му за поста. Ставаше дума за едно новобрачно семейство. Съпругът беше свикнал да пости, докато съпругата поради семейното си възпитание нямаше този навик. Не бе негативно настроена, но просто така бе свикнала. Когато споделиха със стареца този проблем, той посъветва съпруга следното: “Ти ще постиш, както винаги досега. Но на жена си никога да не говориш за пости. А по време на пост хладилникът ви да бъде пълен с продукти. Жена ти нека яде каквото иска, а ти ще пазиш постите.”

И наистина, както по-късно сподели това семейство, дошло време, когато, следвайки съвета на стареца Порфирий, съпругата последвала съпруга си и в спазването на постите. Често говореше за онова особено състояние на психопринуда, в което се намират много хора ­ състояние, в което човек насилва себе си да прави неща, в които нито вярва, нито го изразяват. Това е странно състояние, голямо душевно объркване, което причинява на човека вътрешен смут и страшно безредие. Старецът помагаше на тези, които имаха такъв проблем, да го осъзнаят и после им даваше съвети как да го преодолеят ­ отдавайки себе си на Бога, чрез молитва и живот според волята Божия.

Друго, което искам да споделя, защото вярвам, че интересува всички хора и най-вече християните, е темата за лукавите помисли. Всички познаваме борбата с помислите, която води срещу нас дяволът. От опита си на свещеник и духовен наставник, с което служение Господ ме удостои, знам колко много хора се объркват и истински страдат от това.

Когато веднъж попитахме стареца за този проблем, той ни отговори: “Вие следвате своя път. Дяволът идва с помислите и ви дърпа за ръкава, за да ви отбие от пътя. Вие не се обръщайте, за да започнете разговор с него или да спорите. Следвайте пътя си. Той ще продължи да ви дърпа за ръкава, но вие продължавайте да вървите, на него ще му омръзне и ще ви остави.”

Бих искал да спомена нещо за учителите. Това са съвети, които старецът даде на една учителка, която току-що бе направила своя професионален избор и скоро щеше да започне работа в едно училище. Той й каза: “Когато отиваш в училището, да казваш тази молитва: “Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме”. Когато влизаш в клас, да чувстваш, че влизаш в църква. Отнасяй се с децата с любов и строгост. Защото като чувстват любовта ти, те ще приемат и строгостта ти и ще те обикнат. Ако някое дете създава по-големи проблеми и предизвиква неприятни ситуации в класа, да дадеш името му на свещеник да го спомене на проскомидията.

Из книгата “Старецът Порфирий:­ срещи и свидетелства”

Преподобни Иоан Лествичник

Светител Игнатий Брянчанинов 

Днес ще започна беседата по-отдалече. Иска ми се да ви напомня една ситуация, позната на всеки монах. Много често, когато изпълняваме молитвеното си правило или по време на богослужение, сърцето ни се изпълва с любов към Бога, и ние желаем заради тази любов да извършим нещо велико. И Господ веднага откликва на нашето желание и ни предоставя възможност за подвиг. Но в какъв вид? Кой подвиг е най-главният за нас, най-възвишеният?

Господ поставя пред лицето ни нашия ближен. Този ближен не е такъв, каквито сме ние. Той има друго лице, друг глас, други мисли, други желания, други чувства. И като ни дарява този човек, Господ сякаш ни призовава: „Погледни, Аз ти давам това, което ти искаше. Ти желаеше за извършиш подвиг заради Мене? Ето, Аз ти изпращам този ближен. Постарай се да го разбереш, да го обикнеш такъв, какъвто е, приеми го в сърцето си!”

Това е всъщност най-великият и най-важният подвиг за нас – подвигът на евангелското общение с ближния, да придобием всеки човек в сърцето си.

Какво значи да придобием ближния в сърцето си? Това значи – да следим при съприкосновене с който и да е човек сърцето ни винаги да остава разположено към него, мирно, нито един помисъл на осъждане или неприязън да не намира място в душата ни.

Това е висотата на добродетелите, „съвкупността на съвършенството”. Често тази висота ни се струва недостижима. Да обичаш всички – това е нещо абстрактно, несвързано с всекидневния ни живот. Но това е едно от най-големите заблуждения! В действителност всяка от нас може ежечасно или дори ежеминутно да възлиза на тази висота. Колкото пъти се срещаме с ближния, толкова пъти можем да проявим възвишена любов. В най-обикновена обстановка, в привични всекидневни ситуации във всеки човек можем да видим Божия образ.

Прекрасен пример на такова виждане ни привежда Старецът Софроний (Сахаров): „В Пантелеймоновския манастир имаше един стар монах, който беше много нисък на ръст. Четиридесет години сутрин и вечер той работеше в кухнята, тържествувайки, че приготвя храна за хората, възлюбени от Самия Бог! Виждате, как е възможно да се настрои умът и да придобие той такова разположение, когато най-обикновените дела се превръщат в радостно служение”.

Всяка от нас може да придобие същото това разположение, за да пребивава винаги в любов към ближния.

Искам сега да ви попитам: защо всъщност го извършваме този подвиг? Не заради добродетелта сама по себе си, защото добродетелта не е самоцел, а средство. И не заради това да станем нравствени и благородни хора. И не, за да изглеждаме достойно пред другите и пред самите себе си. А заради какво? Правим го, за да се приобщим към Божествения живот.

Понеже кое е най-удивителното и великото в Бога? Неговите чудеса? Всезнанието Му? Могъществото Му? Всичко това ни изумява, но по думите на светителя Йоан Златоуст, на нищо от това не се дивим така, както на Божието човеколюбие. И ние, създадените по образа и подобието Божие, сме призвани да се уподобяваме на Него не в правенето на чудеса, в прозирането на бъдещето или в това да преместваме планини. А в какво?

В това да приемем в сърцето си всеки човек. Какъвто и да е той – слаб, нерадив, грешен – благодарение на този подвиг ние живеем според Христовия пример.

Старецът Емилиян има забележителни слова за това: „Нито едно монашеско братство не може да съществува без любов. Монасите пребивават заедно, защото се обичат. Любовта е подражание на Христа, защото „Той най-напред ни обикна”.

Днес в беседата ми се иска да разгледаме този велик, удивителен подвиг на неосъждането, който ни е показал Господ Иисус Христос.

Със самото Си раждане Спасителят ни учи никого да не осъждаме. Тъй като Той благоволи да се роди от такъв род, в който имаше множество грешни хора, например блудницата Раав, Тамара, паднала в греха на кръвосмешението, Соломон, който имаше седемстотин жени и триста наложници и в края на живота си се предаде на необуздано сладострастие и падна в идолопоклонство.

Както пише св. Йоан Златоуст, „Бог не само възприе на Себе Си нашата плът и стана човек, но и удостои порочните хора да бъдат Негови сродници, без да се срамува ни най-малко от пороците ни... Бог съчета Себе Си с прелюбодейната ни природа. Така от самото начало Той показа, че не се гнуси от нищо наше, за да ни научи по този начин и ние да не се смущаваме от нищо в нашите ближни”.

И не само раждането, но и целият земен живот на Спасителя е за нас пример за съвършено неосъждане и любов. Знаем, че Христос беше изкушаван да осъди, както нито един човек в света не е бил изкушаван. Когато на дявола не му се удало да изкуси Господа в пустинята лице в лице, тогава той се опитал да Го победи по други начини – започнал да Го изкушава чрез хората.

Като не успял да накара Христос да наруши заповедта на любовта към Бога, дяволът се надявал, че ще Го застави да наруши заповедта за любов към ближните. Той се постарал да направи всичко възможно, за да възбуди в сърцето на Спасителя поне един осъдителен помисъл. Привел пред очите Му хора с всякакви пороци и всякакви немощи, с каквито човечеството изобилствало от времето на грехопадението. Окръжил Го с човешко равнодушие, неразбиране и неблагодарност.

Възбудил в сърцата на хората ненавист към Него, подстрекавайки ги да Го подиграват и унижават. Подбудил към предателство един от най-близките Му ученици и накрая устроил нещата така, че хората Го предали на най-унизителна, позорна смърт. И въпреки това той не успял да постигне своето – сърцето на Спасителя не се омрачило дори и от най-малка сянка на осъждане, нищо не поколебало Неговата любов към хората.

Но като претърпял това съкрушително поражение, дяволът не отстъпил и сега се опитва да свали от висотата им Христовите последователи, и както преди, едно от най-страшните му оръдия – това е осъждането. В частност, той изкушава с осъждане тези, които се стремят да водят христоподражателен живот, тоест нас, монашествуващите.

В житието на един подвижник, свети Нил, има интересен случай. Когато Нил се канел да постъпва в манастир, дяволът започнал да го съблазнява, желаейки да го отклони от иноческия път. И с какво, прочее, го съблазнявал? Той не започнал да му напомня за красотата на земния живот, нито за греха, нито за наслаждението, а се постарал да му внуши само един помисъл - и това бил помисълът на осъждане. Да прочетем част от житието: „И започнал дяволът да обвинява монасите, изсипвайки хиляди клевети по техен адрес, наричайки ги и сребролюбци, и тщеславни, и чревоугодници, като казвал: „Само котелът, в който готвят, би могъл да ме побере цял заедно с този кон!” Праведникът пък в отговор му казал: „Кой си ти, който обвиняваш и осъждащ Божиите работници? Работникът заслужава своята прехрана”. И дяволът, като запушил ушите си, като аспида, избягал от него. Преподобният пък, като се оградил със знамението на честния кръст и като се помолил на Бога, Той да го покрие и запази от осъждане на монасите, с радост влязъл в този свят манастир”.

Като тълкува житието на св. Нил, Старецът Емилиян казва: „Когато дяволът изкушавал Нил с осъждане, той знаел какво прави. Понеже този помисъл можеше да съсипе целия живот на преподобния, ако той се беше съгласил с него. И ако след това и хиляда години пребиваваше в манастира, с тези помисли обаче нито един ден не би живял истински монашески живот. Ето какво му казал дяволът: „И къде отиваш? Аз съм работил в този манастир и познавам всички в него. Един от тези монаси е чревоугодник, другият – сребролюбец, третият – тщеславен. Ти какво, ще можеш ли да живееш с такива хора?” Тоест, той се опитал да изтръгне основата на монашеския живот изпод нозете на преподобния – одобрението на братята и единството с тях. И ако на сатаната му се беше удало да внуши на преподобния Нил осъждане и разделение, макар и само с един от братята, тогава той би се домогнал до нещо повече, отколкото би достигнал с внушаването на безчислени грехове”.

Така и нас дяволът ежеминутно ни изкушава, стараейки се да изпълни сърцето ни с осъждане. Той преувеличава в очите ни немощите на другите хора, устройва различни смущаващи ситуации, възбужда у нас нетърпимост и недоверие. „Гледай, как лошо се държи този човек – как е възможно това сред християните? А тази те погледна намръщено – какво си й направила, защо така гледа? Защо хората се отнасят така лошо с теб – нима си заслужила такова отношение?”

Дяволът мята в нас подобни помисли, като страшни стрели, и ако не ги отблъскваме, те нанасят дълбоки рани в сърцето ни, правят ни безблагодатни, празни. Дяволът влага в нас свое собствено, лукаво разсъждение, съвършено противоположно на Христовия дух.

И ние трябва да бъдем много трезвени, внимателни, за да отхвърляме този зъл натиск и да се стараем на всичко да гледаме с очите на Христа. Във всяка ситуация, когато се срещаме с ближния и у нас възниква съблазънта на осъждането, да помислим: а как би погледнал на това Христос? Какво би казал Той на този човек? Как Той би постъпил?

На мнозина им се струва, че това е невъзможно – е, какво общо има нашият малък, обикновен живот с живота на Самия Господ? Но да помислим: а как е живял Господ на земята? Живял е не някакъв друг, а именно обикновен човешки живот. Той точно така, както ние, е вкусвал с устата Си земна храна, с ръцете Си е извършвал обичайната, рутинна земна работа, Той е ходил по земните пътища, и Неговите пречисти стъпала са се покривали с кал и прах.

И точно като нас е общувал с много и много хора и всеки ден се е срещал с човешката нечистота – тоест с немощите, страстите, греховните навици. И ето, Той ни показа със Своя пример как в този малък, земен живот ние можем да се извисим до небесната любов.

Дайте сега да се обърнем към Евангелието и да си спомним конкретни примери: какви хора окръжавали Христа? И как Той се отнасял към тях?

Където и да е отивал Христос, във всеки град или село, около Него веднага се събирали всички грешници, живеещи в тази местност. Разбира се, при него са идвали и добродетелни хора, но погледнете, върху какво акцентира евангелист Лука: „Приближаваха се към Него да Го слушат всички митари и грешници”. Кого Евангелието нарича грешници? Ако се имаха предвид просто хората, подложени на някои страсти и немощи, тогава евангелистът не би употребил такава дума.

Грешници тук са наречени тези, чийто порочен живот бил явен за всички; тоест хора, потънали в най-тежки грехове, престъпници, нарушили всички човешки закони. Може да се каже, че към Христа се стичали крадци, прелюбодейци, изнудвачи, пияници, може би дори и убийци. Обърнете внимание на още една дума, която евангелист Лука употребява: всички грешници – всички до един, във всяко населено място, където Спасителят идвал! Представете си как изглежда това отстрани: влиза в града един човек и около него начаса се събират всички пропаднали хора, целият, така да се каже, престъпен контингент.

Не двама или трима, а всички, каквито ги има в селището, - може би няколко десетки, - и изведнъж се събират на едно място. А в центъра на това ужасно сборище стои Христос. Вероятно, намирайки се близо до Господа, всички тези грешници са се стараели да се държат прилично, с цялото възможно за тях благоговение. Но въпреки това те не са могли в един миг съвършено да се променят. Лошите навици, порочното минало, несъмнено са прозирали в поведението им, в тяхната реч и жестовете, макар и неволно. Праведните иудеи, наблюдаващи това отстрани, се учудвали и ужасявали: „Защо Този Човек яде и пие с митари и грешници?!”

Сега да се замислим: какво отношение има това към нашия живот? В Църквата също идват най-различни хора. Идват тук и тези, които по-рано са водили изключително разсеян живот, и тези, които са получили лошо възпитание, и тези, на чиято съвест тежат много грехове. Ето, тези хора чули зова на Христа и дошли в светия храм, събрали се около своя възлюбен Господ. Но могат ли те в един миг напълно да се променят?

Известно време, – може би година, може би няколко години, а може, по Божие допущение, и до края на дните си, - те ще носят върху себе си отпечатъка на предишния страстен живот. Някой е грубоват в обръщението си, някой изглежда разхайтен, някой е изключително упорит. Забелязвайки това, ние не трябва да се съблазняваме и да казваме: „Какво е това? Как такъв човек се е оказал в Църквата? Какво прави той тук?” В действителност, човек може да има не докрай победени пороци и при това да води сериозен духовен живот: искрено да се кае, усърдно да се подвизава, да се моли.

Да си спомним сега как се отнасял Спасителят към закоравелите грешници, които идвали при Него. Иудеите открито презирали тези хора, гнусели се да общуват с тях и не искали дори да се намират просто близо до тях. Но Спасителят, напротив, особено се радвал на грешниците. Той седял заедно с тях на трапезата, охотно ги слушал и разговарял с тях като с добри приятели. Гледайки всичко това, фарисеите така и Го наричали: „приятел на митари и грешници”. Било ли е неприятно за Господ поведението на бившите разбойници и блудници? Неговата любов покривала всичко.

По израза на св. Йоан Златоуст, както лекарят, приемащ болните, е длъжен да търпи гнилия им дъх, така и Христос, общувайки с грешниците, с пълно спокойствие понасял миризмата на греха, носеща се от тях. Той виждал в тези хора главното – тяхното покаяние, искрената любов към Него, желанието да се променят.

Така и ние, когато се срещаме, например, с груб и невъзпитан човек, няма да обръщаме никакво внимание на поведението му, ще бъдем с него приветливи и ласкави. И тогава постепенно от очите ни ще падне сякаш пелена: ще видим онова, което в този човек е истинско, - неговата душа, повредена от греха, но жива, образ Божий, зацапана със страсти, но не унищожена.

Интересен пример за милостиво, ласкаво отнасяне с ближните има в житието на праведния Йоан Кронщадски:  „Някой си човек, съвсем излязъл от пътя, окончателно разстроил здравето си с пиянство, като минавал покрай гарата в Петербург, забелязал устремената по посока на идващия влак тълпа... „Сега трябва да пристигне отец Йоан Кронщадски!” – говорели в тълпата. Отишъл и този пропаднал човек от любопитство да види известния свещеник.

Батюшката, без да гледа наобиколилите го посрещачи, се обърнал към дошлия, дръзновено го осенил с кръста и ласкаво му казал: „Да те благослови Господ и да Ти помогне да тръгнеш по правия път, приятелю. Вижда се, че много страдаш!”

От тези вдъхновени слова на великия пастир благодатна сила, като електрическа искра, преминала през цялото същество на нещастника. Той почувствал, че сърцето му е пълно с умиление и разположение към отец Йоан. „В действителност, – неволно проблеснала в него мисълта, - колко ми е трудно да живея, до каква низост стигнах, станах по-лош от скот. Нима е възможно да се изправя? Колко би било хубаво! Отец Йоан ми го пожела, колко е добър, стана му мъчно за мен, непременно ще отида при него!” След това идва в Кронщад, изповядва се, причастява се със Светите Тайни и с Божията помощ постепенно се възстановява нравствено”.

Всеки път, когато се принуждаваме да появяваме евангелска любов, идва божествената благодат, която чувстваме и ние, и човекът, с когото се срещаме.

Да разгледаме друг пример от Евангелието: кой още се е намирал редом до Спасителя? Евангелист Матей повествува: „И пръсна се слух за Него по цяла Сирия; и доведоха при Него всички немощни, налегнали от всякакви болести и недъзи, и хванати от бяс и луничави, и разслабени, и Той ги изцери”. Иначе казано, около Господ се събирали всички недъгави, болни хора. Може да се каже, че това също е била смущаваща ситуация за Него. Тъй като такива хора обикновено причиняват много неудобства.

Христос бил длъжен заради тях да се спира по пътя, да им отделя от времето Си, да гледа раните им, да слуша виковете и стоновете им, да търпи докосванията им. Нерядко болните телом хора са и душевно болни. И на Спасителя, навярно, му се е налагало при общуване с болните да се сблъсква с прояви на егоизъм и униние. Всичко това не било лесно и за тези, които вървели заедно с Господ, тези нещастни хора понякога предизвиквали тяхното раздразнение. Например, когато слепият, който седял на пътя, викал: „Сине Давидов, помилуй ме!”, вървящите подир Спасителя „го заставяли да мълчи”, губейки търпение, може би, от този нескончаем прилив на болни.

Около нас също има немалко хора, които страдат от различни недъзи и постоянно ни притискат. Но да си спомним само един пример, как се отнасял Спасителя към болните. Веднъж при Него дошъл човек, болен от проказа, и кланяйки се, Му казал: „Господи! Ако искаш, можеш ме очисти”. Спасителят, като гледал този нещастен човек, не мислел за това колко безобразни са раните му, а само чувствал неговата болка, непоносимото страдание на човека, изяден от проказа. И воден от жалост, Христос веднага прострял ръка, „докоснал го и казал: искам, очисти се”.

И ние можем да подражаваме на Спасителя в този добър порив – да помогнем на страдащия човек. Ето, например, някой много бавно изпълнява възложената му работа. Какъв прекрасен повод за нас да проявим състрадание и любов! Нашата любов може да се изрази не само във веществена помощ, но и в ласкава усмивка, в ободряваща дума. Свети Исаак Сирин е казал нещо забележително: „Ако даваш нещо на нуждаещия се, нека веселостта на твоето лице предвари дара ти и го утеши с добра дума. Когато направиш това, тогава твоята ласкавост ще бъде за него по-скъпа от най-превъзходния ти дар”.

Ето какво важно нещо трябва да запомним. Където и да отидем, където и да живеем, където и да се трудим – там непременно ще се окаже човек, който с нещо ще ни утеснява – с болестите си, с навиците си, с немощите си, със странното си поведение. Как да запазим мира в душата си? Как винаги да пребиваваме в радост? Да запомним: не трябва дори и да помисляме да се отвърнем от ближните или да се опитваме да променим характера им. Единственият изход за нас е да приемем подвига на дълготърпението. И тогава радостта ще влезе в нашето сърце, защото истинското дълготърпение винаги е съпроводено с радост.

Авва Исайя ни съветва: „Приеми подвига да запазиш дълготърпение; и любовта ще излекува твоята печал”.

А Старецът Емилиян обяснява неговия съвет: „Човек, който не търпи ближния си, пада в печал. Той става затворен вследствие на егоизма си,... защото не иска нищо да сподели с ближния си. Но ето какво казва авва Исайя: приеми подвига да запазиш дълготърпение. Тоест, подвизавай се да придобиеш голямо сърце, за да приемеш всички. Тогава твоята любов ще изцели всяка твоя печал”.

В житието на атонския старец Харалампий има интересен пример за истинско християнско търпение. Веднъж на отец Харалампий било дадено послушание да се грижи за болен старец, който страдал от силно разстройство на стомаха и често дори не успявал да стигне до тоалетната. Отначало това нелеко послушание извикало помисли на ропот и недоволство у отец Харалампий. Но какво станало по-нататък? Ето какво разказва самият старец: „С огромно усилие успях да потисна тези помисли. Казвах си: „Бъди внимателен, Харалампие, ти служиш на Христа. Като пренебрегваш този старец, ти пренебрегваш Христа. Викай към Бога цяла нощ, за да те помилва. И ще чуеш глас, който ти казва: „Блажени милостивите: защото те ще бъдат помилвани”; и още: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили”. Бъди внимателен, ти държиш изпит, гледай да не се провалиш”. След това започнах с усърдие да изпълнявам новото послушание.

Всеки ден ми се налагаше да пера отново и отново цяла планина пижами и многократно да мия самия старец. По човешки аз, разбира се, изпитвах известна погнуса. Два дни трябваше постоянно да си запушвам носа от непоносимата миризма. Скоро обаче молитвата ми се усили и аз започнах да изпитвам такава радост, буквално препълваща цялото ми същество, че действително почувствах, че служа на моя Господ. Върхът на тези състояния беше следното чудо: докато в началото от зловонието ми се налагаше да си запушвам носа, сега неочаквано започнах да чувствам благоухание, подобно на благоуханието от свети мощи, но още по-силно”.

Когато постоянно се принуждаваме към подвиг заради ближния, с нас също започват да стават чудеса. Хората, които преди са предизвиквали у нас неприязън, раздразнителност, ни стават скъпи, като роднини. Откриваме в сърцето си такива изобилни източници на любов, за които дори не сме подозирали! Тъй като, както казва св. Йоан Златоуст, „ние по самата си природа имаме наклонност към милосърдие”. Всеки от нас по естество е способен на съчувствие, снизхождение, на всеки Господ е вложил в сърцето семето на евангелската любов, и от него може да израсте дивно плодоносно дърво.

Но да се върнем към Евангелието. Иска ми се да разгледаме: с какви хора заобиколил Господ Самия Себе Си, кого Той особено е приближил към Себе Си? Предполага се, че като Богочовек Той е бил достоен за най-блестящо обкръжение, и близо до Него би трябвало да се намират хора, украсени с премъдрост и съвършени в добродетелите.

Но Той Сам Си избрал за ученици хора прости, необразовани, или, както казвали в онова време - безкнижни, такива, за които фарисеите пренебрежително говорели: „Но тоя народ, който не знаеЗакона, е проклет”. В простотата си апостол Петър, например, говорел всичко, което му идвало наум, без ни най-малко да се замисли. Апостолите не били и напълно безстрастни хора, в тях се проявявали различни немощи.

Например, апостолите Иаков и Йоан се поддавали на гняв и отмъстителност: те предложили на Спасителя да изпрати огън от небето върху самарийското селище, в което не ги приели. Били подвластни и на тщеславието, тъй като желаели да заемат най-хубавите места близо до Господ в Неговото Царство. А и още един ученик на Христа, праведният Никодим, проявил страхливост: той не се решил да отиде открито при Спасителя, но, боейки се от фарисеите, отишъл нощем. Тоест на пръв поглед учениците на Господ били най-обикновени, немощни хора.

И близо до нас Господ винаги поставя хора, които ни се струват обикновени, немощни. На нас ни се иска в най-близкото ни обкръжение хората да са най-мъдрите, най-талантливите и при това най-кротките и най-смирените. Но ето Господ със собствения Си пример ни учи да не търсим такива хора, а да обичаме тези, които са близо до нас.

Старецът Емилиян казва: „Който се оплаква от хората, които го заобикалят, страда по собствена вина, защото не е разбрал: тези, които се намират близо до него, са именно онова, което му е нужно. Под съмнение би било спасението му, ако ближните му не бяха именно такива, каквито са”.

Кое особено ни привлича в отношението на Господ към Неговите ученици, към тези прости и немощни хора? Това е уважението към тях. Въпреки че апостол Иаков твърде се горещи – при все това Спасителят го удостоява да види преображението Му. Макар че апостол Петър невинаги обмисля нещата, които говори -  Спасителят му обещава да му даде ключовете от Небесното Царство. Въпреки че Никодим е боязлив – при все това Христос му открива възвишени тайни.

Какъвто и човек да се намира редом с нас – слабо образован, гневлив, топлохладен, тщеславен – нека уважението и почитта към него да бъде неотменен закон за нас. Някой се държи, да речем, некултурно на масата: побутва ни, когато иска да попита нещо, или протяга ръка през цялата маса, при което ръкавът му се натопява в чинията ни – а ние не позволяваме на сърцето си да реагира с раздразнение. Ето, в нашите очи той извършва лоша постъпка, поддава се на страсти - а ние принуждаваме себе си към снизхождение и състрадание. Тези малки ежедневни подвизи са всъщност истинският живот в Христа.

Св. Игнатий пише: „Въздай почит на ближния, без разлика на възраст, пол, съсловие, възпитание – и постепенно в сърцето ти ще започне да се появява свята любов”. И в светлината на тази любов ще видим, че ни заобикалят не прости, немощни хора, а Христови избраници.

Старецът Паисий Светогорец привежда интересен пример: какво може да се крие зад простата външност на човек. В Йордания имало един много простоват свещеник, който четял молитви над болни хора и животни, и те оздравявали. Преди да започне да служи Божествена литургия, той изпивал нещо горещо, изяждал един сухар, и след това целия ден нищо не вкусвал. Слухът за това, че той яде преди Божествената литургия, стигнал до Патриарха, и той го извикал при себе си. Не знаейки защо го викат, свещеникът дошъл в Патриаршията и заедно с други посетители чакал в приемната да го повикат.

На улицата било горещо, прозорците били закрити с капаци и през процепа в приемната пробивал слънчев лъч. Като взел лъча за опънато въженце, облетият в пот свещеник свалил расото си и го прострял върху лъча. Виждайки това, хората, които седели заедно с него в приемната, се ужасили. Някой от тях отишъл при Патриарха и му разказал за чудото. Патриархът го извикал в кабинета и започнал да беседва с него, разпитвайки го за служението му, за това как се готви за литургия.

„Ами, как, - отговорил му свещеникът, - първо прочитам утренята, след това правя поклони, после си приготвям чай, хапвам нещо леко и отивам да служа”. – „А защо ядеш преди литургия?” – запитал Патриархът. „Ако, — отговорил той, — хапна малко преди литургия, тогава, след потребяването на Светите Дарове, Христос ще се окаже отгоре. А ако ям след Божествената литургия, тогава Христос ще се окаже отдолу”. Оказало се, че той закусвал преди литургия, воден от добър помисъл!... „Не, —казал Патриархът, — това е неправилно. Първо потребявай Светите Дарове, а след това - хапни малко”. Свещеникът направил поклон на Патриарха и със смирение приел казаното”.

Този човек поради невежество правел сериозна грешка, но Господ, виждайки вътрешните му подбуди, му дарувал велика благодат. Затова да не бързаме да съдим. Всеки отделен човек е цяла вселена, особена, по своему устроена, и този, който ни се струва немощен, може да е праведник в Божиите очи.

Да си припомним още няколко примера от живота на Господ. Досега разглеждахме такива случаи, когато хората обичали Спасителя или поне били разположени към Него. Ние също без голям труд прощаваме немощите и недостатъците на хората, които се отнасят добре с нас. И често се случва следното: когато дълго време живеем в някакво съобщество, и между нас са се установили топли, доброжелателни отношения с околните, ни се струва, че вече сме достигнали евангелската любов.

Има обаче едно просто средство да разберем обичаме ли наистина. Да помислим: когато ближните ни обиждат, присмиват ни се, не ни разбират – тогава запазва ли се мирното, добро чувство към тях в душата ни? И ако искаме да приемем Христа в сърцето си , трябва да се научим и на това да не осъждаме „проклинащите и обиждащите” ни. Ето какво пише за това старецът Емилиян: „Ако искаш наистина да усетиш Бога, тогава трябва да се научиш да се радваш и да съчувстваш и на този, който те оскърбява, и на този, който те проклина, и на този, който те отблъсква, който не те разбира, който говори ужасно с теб, който те очерня, който нарича бялото – черно, а равнината – планина, който всичко, което се отнася до тебе, тълкува в съвършено противоположен смисъл”.

Забележете, това е много важно! Душевният ни мир, нашата любов към Бога не зависят от това как ближният се отнася с нас. Ближният винаги ще прави нещо не така, винаги ще влиза с взлом в нашия живот и ще го разтърсва, и ще го разбива. И ако не запазим в сърцето си любовта, която от нищо не се поколебава, никога няма да имаме покой. Забележете ето какво още: както се отнасяме към ближните, така се отнасяме и към Бога. Ако сме открити за ближните, сме открити и за Бога. Той ни е близък, ние чувстваме Неговата близост и в молитвата, и в целия наш обикновен всекидневен живот.

Със Своя живот Господ ни е показал как можем да придобием вътрешна свобода и евангелска любов. Той Сам е преживял всичко, което човек преживява на земята – няма такава обида и такова оскърбление, което да не Му се е наложило да претърпи. И Господ доказал, че никакво зло не може да превъзмогне истинската любов. Мисля, че всяка от нас е имала такъв опит: някой ни е нанесъл обида, ние сме в смут и безпокойство, не знаем как да се държим, как да се отнасяме към обидилия ни, но ето, отваряме Евангелието, прочитаме една глава – и с удивление откриваме, че Господ също е бил в такава ситуация и ни е показал какво трябва да правим!

Да си спомним, например, как Христос претърпявал оскърбленията и насмешките. Веднъж Той дошъл в дома на Иаир, началника на синагогата, чиято единствена дъщеря умряла. „Всички плачеха и ридаеха за нея”. Като се изпълнил със съчувствие към скърбящите хора и желаейки веднага да ги утеши, Господ казал: „Не плачете: тя не е умряла, а спи”. И какъв отговор последвал? „И смееха Му се”.  На църковнославянски е казано още по-точно: „И ругахуся Ему” („И се ругаеха над Него”), – тоест става дума не просто за смях, а за груби насмешки. Вероятно, са говорили оскърбителни думи на Спасителя, хокали са Го, наричали са Го безумен.

И на нас ни е трудно да понесем укори, особено тежи, ако ни обижда този, към когото сме разположени и на когото се стараем да правим добро. Например, ние желаем да помогнем на човек да изпълни трудна работа, предлагаме различни решения, а в отговор чуваме подигравки. Или искаме прошка след караница, за която дори не сме виновни, - а ни посрещат с иронична забележка. Това ни причинява болка и изглежда, че е невъзможно да не осъдим.

Но да си припомним: как Спасителят реагирал на насмешките? Когато роднините на Иаир започнали да Му се присмиват, Той още повече се преизпълнил с жалост към тях, разбирайки, че в оскърбителния им смях се съдържа сърдечна болка, мъка от загубата на любимото чедо.

И ние трябва да разбираме: злата насмешка при всички случаи показва, че човекът страда. Устата винаги „говорят от препълнено сърце”, и този, който се е обърнал невежливо към нас, - е открил своята болка, мъката си. Нещо става в сърцето му. Може би преживява вътрешна борба, или някой го е обидил. Трябва да го пожалим, а не с негодувание да обръщаме гръб.

Христос не се обидил на тези, които „се ругаели над Него” и не си тръгнал веднага от този дом, а побързал да утеши хората и възкресил момичето. Така и ние, когато чуваме присмех, да се постараем да утешим човека, който е открил вътрешната си рана пред нас, - да го утешим с кротка дума, загриженост, доброта. А понякога е достатъчно просто изобщо да не показваме, че сме забелязали насмешливия му тон, тоест да продължаваме да контактуваме така, все едно нищо не е станало.

Често самият присмехулко вижда, че не се държи добре, но просто никак не може да се спре. И за него е голямо утешение това, че не му се обиждат, а го търпят с любов. Ето какво е интересно още: когато проявяваме такова търпение към човека – с времето той непременно го забелязва и сърцето му откликва с добри чувства.

Да си спомним и друг пример от Евангелието – как Спасителят търпял недоверие от ближните. Особено удивително е, че тази обида Му нанесли не странични хора, а много близки, тези, с които Той общувал от детинство - Неговите братя. Как всъщност се случило това? „После това Иисус ходеше по Галилея, защото по Иудея не искаше да ходи, понеже иудеите търсеха да Го убият”. Но ето, че „приближаваше иудейският празник Разпъване шатри”. И братята на Спасителя започнали да настояват Той все пак да се отправи в Иудея и да покаже силата Си.

Защо те искали това? Защото „не вярваха в Него”. Те дръзко говорели на Спасителя: „Защо оставаш в Галилея? Понеже Ти вършиш такива велики дела – не искаш ли всички да научат за Тебе? Никой не върши нещо скришом, когато сам иска да бъде известен. Ако Си Пророк, покажи Себе Си на света, иди в Иудея. От какво Се страхуваш?”.  Тези думи били крайно оскърбителни: братята не само не вярвали в Господ, но и освен това Го обвинявали в боязливост и тщеславие.

Недоверието, несправедливото обвинение – това е една от най-тежките обиди. Знаем го от собствен опит. В такива случаи веднага се обиждаме и може би дори отвръщаме троснато.

А как отговорил Спасителят на братовите обвинения? Той кротко им обяснил защо не желае да отиде в Иудея: „Моето време още не е дошло”. Той отвърнал и на другото смущение на братята Си – за това дали търси светска слава: „Аз не се старая да угодя на този свят, напротив. Аз свидетелствам за него, че делата му са лоши, и затова светът Ме мрази. Виждате, че не търся слава”, - и това е всичко, което казал Господ.

Той не укорил братята си, не се опитвал да се оправдава и да доказва, че Той е действително Този Самият дългочакан Месия. Той разбирал, че разсъдъкът им е още немощен и сега те просто не могат да вместят тази велика и страшна тайна. Просто отговорил на конкретните им въпроси, без всякакъв гняв, спокойно, приспособявайки се към разсъжденията им.

В действителност ближният не е длъжен да бъде мъдър и прозорлив, не е длъжен да ни разбира. Той има свой начин на мислене, свои вътрешни проблеми и изкушения, свои тревоги и слабости. Затова да позволим на ближния да мисли за нас така, както иска, и да говори с нас така, както той го чувства. Ние трябва просто да претърпим това, отсичайки помислите на обида и осъждане. И тогава ще придобием много повече, отколкото ако с ярост бихме устоявали достойнството си, - ще придобием душевен мир.

Пак и пак ми се иска да ви призова: да се обичаме един други, да не предявяваме никакви условия, никакви изисквания. Иначе казано, всяка минута да се принуждаваме към смирение, снизхождение и търпение. Ако не започнем да правим това, в сърцето ни непрекъснато ще се повдигат борби, изпълващи живота ни с безсмислена, безполезна скръб. А ако пък се съгласим да приемаме всеки човек, такъв, какъвто е, тогава никога няма изгубим мира, радостта, любовта.

У Стареца Емилиян има прекрасни слова: „Когато ближният отвори уста, знай, че той ще говори с тебе не така, както подобава, не съответно на това, което му е в сърцето. Ако той е човек от село, невъзпитан, необрязан по сърце, тогава той ще говори с тебе именно така. На теб ти е нужно да приемаш хората такива, каквито са. Ако искаш незабавно, в момента да се изменят разумът им, животът им, възгледите им, сърцата им, отношението им към тебе, тогава нищо няма да излезе”.„Ето, послушай какво казва авва Исайя: „Ако ти не съумееш да понесеш думите на ближния си и му отмъстиш, тогава в сърцето ти ще се повдигне война, която ще ти докара болест”. „И така, ако аз не търпя ближния си, сърцето ми се ожесточава и боли, и аз губя душевното си равновесие. Ако ми се удаде да го обикна и приема, такъв, какъвто е, тогава ще се изпълня с мир”. Ще добавим още, че Христос, независимо от нанесената Му обида, не се отдръпнал от братята Си, не престанал да общува с тях и да ги учи. И впоследствие двама от тях, апостолите Иуда и Иаков, станали Негови ревностни последователи и приели мъченически венец в Негово име. Когато се смиряваме пред ближните, това по-бързо разполага сърцата им към нас, отколкото ако с всички сили се домогваме да ни уважават.

В земния Си живот Спасителят претърпял и още едно, още по-горчиво изкушение – неразбирането от най-близките Си хора, от Своите ученици. Когато Неговите братя по плът Го оскърбявали, това, може би, не е било все още така болезнено, както обидата от тези хора, които изглеждали Негови братя по дух, на които Той откривал най-съкровените, велики тайни. Ето как се е случвало това.

Спасителят дошъл в Йерусалим, и около Него, както обикновено, се събрал народ. Това били хора, които вече Го познавали и изглеждало, че истински Го обичат. Те с наслаждение слушали поученията Му и говорели за Него: „Това е наистина Пророкът, Който трябва да дойде в света”. И ето, Христос решил да им довери най-възвишени истини. Той започнал да говори за безкрайната Божия милост към човешкия род; обещал, че ще ги нахрани с животворящата Си плът, и че в жилите им ще потече Неговата Божествена Кръв, и всеки, който само поиска, ще придобие чрез това вечен живот.

А какво чул в отговор? Едни с ропот говорели: „Какви ги говори Той?” Какъв е Тоя Син Божий?! Не Тоя ли е Иисус, Йосифовият син, чиито баща и майка познаваме? Как тогава Той казва: слязох от небето?”. Други спорели помежду си: „Как може Той да ни даде плътта Си да ядем?”. А „мнозина от учениците Му”, слушайки Неговите откровения, казвали: „Какви странни думи! Кой може да ги слуша?”.

Само допреди малко същите тези ученици гледали към Спасителя с такова благоговение, улавяли всяка Негова дума – изглеждало, че всичко разбират! Но ето че лицата им помръкват, свеждат очи и един след друг си тръгват. Евангелието повествува, че именно от това време – тоест след като Христос открил на учениците Си най-великите тайни – мнозина от учениците Му се върнали назад и вече не ходели с Него. Представете си колко болезнено е било това!

Понякога и на нас ни се налага да търпим подобна обида. По-често това се случва, разбира се, с духовниците и наставниците. Как желаят те да отдадат на духовните си чеда цялата си любов, цялата топлина на душата си, как се стараят да разкрият пред тях тайните на духовния живот! Но чедата, поддавайки се на някаква страст, понякога не приемат тази любов и упорито отвръщат: „Какви странни думи! Не мога да слушам това!”

С неразбиране може да се сблъска и всеки човек. Например, на нас ни се иска да помогнем на някого, и каним за участие в това добро дело този, на когото се доверяваме, - а той отговаря с отказ, освен това може и да ни се присмее. Когато получаваме такъв неочакван удар, ни се иска да укорим обидилия ни: „Мислех, че те всичко разбират! Говоря им, а те все едно не чуват!”.

Да си спомним какво казал Христос, когато мнозина от учениците Му се върнали обратно. Той се обърнал към дванадесетте апостоли и попитал: „Да не искате и вие да си отидете?”. Той не казал нито една осъдителна дума за отишлите си, не се опитал да задържи останалите, а предоставил на всички свобода. Спасителят говорел на апостолите: „Те искаха да си отидат, нека бъде по желанието им. И вие, Мои възлюбени братя, също можете да си тръгнете, стига да поискате”. Разбира се, Христос не отблъснал от Себе си апостолите, а само показал, че любовта Му е съвършено безкористна, че Той в нищо не ги принуждава.

И ние сме призвани да придобием в сърцето си любовта, която не обвързва ближния, която „никога не отпада”, макар ближният да ни е наранил в самото сърце. Господ понякога допуска и в манастирите недоразумения и неразбиране, за да се упражняваме в любов. Ако нямаше такива недоразумения, как щяхме да преуспяваме? Как щяхме да придобием Христовия дух?

На мен много ми харесва едно разсъждение на Стареца Емилиян: „Едно от големите, може да се каже, уникални благодеяния на общежителния манастир е, че множество хора живеят заедно, така че всеки, имайки свой собствен характер, може да стане подводна скала в живота ти. Един – с оскърбление, друг – с презрение, трети – с отказ, а всички те заедно не правят нищо друго, освен да те приготвят, да те усъвършенстват и да открият вход за Светия Дух в сърцето ти. Ако нямаше такива хора, каква полза от общежитието...

Да, но ще ми кажете: „А ако братът ми не е прав? Нима е правилно той да си прави с мен всичко, което поиска?”. Да, разбира се! Това е правилно и естествено, защото човек постъпва в съответствие със своя характер. Той се държи така, както са се държали неговите баща, майка, според наследствените си качества, според живота, който е водел до този момент. Всичко това се струпва върху мен. Това, което лично аз мога да направя, е да приема всеки такъв, какъвто е, и особено, когато не ме разбира, когато се настройва срещу мен, - защото това може да ме направи светец”.

Христос ни е посочил този път – пътят на съвършеното, пълно и без уговорки снизхождение към ближния.

Разбира се, най-удивителният пример на неосъждане виждаме в това как Спасителят се е отнесъл към Иуда Искариот. Когато говорим за Иуда, преди всичко си спомняме за неговото предателство. Но сега ми се иска да поговорим за друго. Преди да извърши предателството, Иуда в продължение на три години е бил един от най-близките ученици на Спасителя и почти никога не се отделял от Него. Как са минали тези три години? Какво е трябвало да преживее Христос?

Представете си, редом с Него, в най-близкото Му обкръжение, постоянно да се намира човек, предаден на страсти. Иуда е бил поробен най-вече от страстта на сребролюбието, а също, според някои тълкуватели - от завистта. Вероятно тези страсти не са се проявили веднага в Иуда. Отначало той искрено и предано обичал Господ, готов бил, както и другите апостоли, да отдаде целия си живот за Него. Но след това дяволът започнал да изкушава Иуда и постепенно да го скланя към предателство.

Спасителят, разбира се, видял това постепенно падение, което оставало незабелязано за другите. Той знаел, че Иуда присвоява парите, принадлежащи на малкото им братство, виждал и това, как Иуда все повече и повече се съгласява с помислите за предателството, които влагал в него дяволът. Христос постоянно чувствал диханието на греха и смъртта, носещо се от Иуда. И можем да си представим каква е била мъката Му, тъй като това бил един от дванадесетте най-близки, любими Негови ученици!

Случва се, и нас да ни се наложи да имаме тесни връзки с човек, който се отнася пристрастно към нас. Всеки ден се сблъскваме с проявите на неговата неприязън. Каквото и да му кажем, за каквото и да помолим, в отговор винаги слушаме недоволство, възражение, а може дори и грубост. Обикновено ние страним от такъв човек, стараем се да не общуваме с него, а ако разговорът е неизбежен, се въоръжаваме с хладина.

Но Христос ни показва друго. Осъждал ли Той Иуда, който така силно се поддавал на страсти? Стараел ли се е да се избави от него? Знаем, че не. Христос до последния момент оставил Иуда сред Своите най-близки ученици. На предателя, като на верен човек, Той откривал най-съкровените тайни. Той никога не наказвал Иуда със строгост, а напротив, отнасял се с него особено меко, внимателно. Ако другите апостоли Той укорявал открито, апостол Петър, например, или братята Иаков и Йоан, то Иуда никога не изобличил пряко, разбирайки, че той няма да понесе това и веднага ще напусне Учителя Си.

Спасителят се опитвал да събуди у него покаяние чрез деликатни напомняния. Свети Йоан Златоуст пише, възхищавайки се на мъдрото поведение на Господ: „Гледай, как щади Той предателя: Той не казва директно: „Този ще Ме предаде”; но: „Един от вас” – така че, скривайки го, отново да му даде възможност да се разкае”. Господ никога не е променял кроткото Си, милостиво отношение към Иуда. Дори, вече знаейки, че той Го е продал за тридесет сребърника, Христос му измива нозете – пръв измежду всички ученици, според тълкуванието на св. Йоан Златоуст.

След това Господ го удостоил да се причасти с Тялото и Кръвта Му. И дори в самия момент на предателството в Гетсиманската градина Спасителят посрещнал Иуда с топлото, ласкаво приветствие: „Друже, защо си дошъл?”. В това обръщение – друже – нямало никакъв скрит смисъл, никаква ирония, както понякога става при нас. Словото Господне е винаги просто и искрено, то не е двойствено. Когато казва на предателя: друже, - Той действително така го е и чувствал.

За нас е непостижима тази велика любов, но все пак, според силите си, можем да подражаваме на Спасителя – в смирението, кротостта, самоотречението по отношение на всеки човек, а особено по отношение на хората, които открито показват неприязън или дори омраза към нас. Тези хора, както никой друг, се нуждаят от нашето състрадание и любов. И ако се държим хладно с тях, това означава, че Христовият дух не е в нас. Христос никога не се е отнасял към Иуда по-лошо отколкото към другите апостоли, и му е давал всичко, което е давал на другите, - така и ние трябва да отдаваме на всеки човек цялата си любов, без мярка.

Добър пример привежда Старецът Емилиян: „Зная, че ме мразиш. Днес обаче аз съм ти нужен или други са те изпратили при мен. И аз трябва да се държа така, все едно не зная за твоята омраза, и дори ако не можеш да се въздържаш и ми показваш отношението ни”, „тогава в отговор няма да ти кажа нищо лошо, но ще се отнеса с теб с доброта, сърдечно”. „Това не е лъжа, а любов, която показва, че съм съгласен да вървя напред”. „Постъпвам благородно, подражавайки на Господ”.

Иска ми се още веднъж да обхванем с поглед всички онези хора, които окръжавали Господ, когато Той живеел на земята. Редом с него били пропаднали хора, развратени от греховен живот, имало недъгави и болни; най-близките Му ученици проявявали различни немощи и страсти, а един от тях станал предател. Хората, които окръжавали Христа, се присмивали над Него, не Му вярвали, отхвърляли Го. А Господ им служел, търпял ги, приемал от тях всичко. И какво накрая направил Господ за всички тези хора? Какво увенчало Неговото неосъждане и любов? Разпятието.

И за нас разпятието трябва да стане главен критерий за отношенията ни с ближните. За това би могло да се проведе отделна беседа.

Какво е в същността си Разпятието Господне? Разпятието – това е жертвеност. Всеки ден, общувайки с ближните, ние можем да жертваме нещо заради тях: своите навици, удобството си, мнението си, достойнството си. Всеки път, когато се отричаме от себе си заради ближния, сърцето ни се освобождава от страстта, която пречи на Бога да влез в него. Когато усвоим за себе си този дух на жертвеност, ще можем никого да не осъждаме, да обичаме всеки човек, независимо какъв е.

Разпятието ни показва и висша степен на търпение. В книгата на Стареца Йосиф Исихаст е описан удивителен случай: „Един брат ми разказа (тук Старецът говори прикрито за самия себе си), че веднъж бил печален заради някой си брат, когото той съветвал, а онзи не слушал, и много преживявал заради него. Молейки се, дошъл в изстъпление. И вижда Господ, пригвозден на Кръста, цял в светлина. И като обърнал глава, Христос го поглежда и му казва: „Виж Ме, колко Аз претърпях заради тебе? А ти какво си претърпял?… И с тази дума тъгата се разтопила, изпълнил се той с радост и мир, и изливайки ручеи сълзи, се удивявал и се удивява на снизхождението Господне”.

Разпятието – това е образ на прошката. Св. Йоан Златоуст пише: „Ти подражаваш на Бога, уподобяваш се на Бога, когато заедно с Него прощаваш”. Кога прощаваме заедно с Христа? Тогава, когато страдаме без вина, несправедливо. Колко често се случва това и колко ни е трудно да прощаваме в такива случаи! Но винаги ще си казваме: „Господ също в нищо не е бил виновен, но биде разпнат на кръста и от кръста прости на всички нас, прости конкретно лично на мене”.

В това ще намерим лекарство срещу всяка неприязън, срещу всяко осъждане. Докато живеем на замята, за нас е невъзможно да не огорчаваме и да не се огорчаваме. И ето, Господ ни е дарувал средство, за да можем да живеем на земята в мир и любов. Средството е – да прощаваме извън рамките на всяка човешка справедливост.

Накрая ми се иска да припомня още един пример за любовта на Спасителя към хората – това, което се случило вече след Неговото славно възкресение. Господ, Който толкова много пострадал от хората, унижен и разпънат от тях, се върнал не с упрек, не с изобличение. Както пише един древен тълкувател, „Христос не ги заплашил със силата Си, но се явил с пламенната Си любов. Не ги смутил с властта Си, а ги почел с братска любов и топло ги приветствал: „Радвайте се!”

И ако знаехте как ми се иска, колко бих се радвала, ако ние се отнасяхме един към друг с такова крайно благоговение, с такова неудържимо желание да се порадваме един на друг!

Прекрасно пише за това св. Василий Велики: „Побързай да кажеш утешителна дума преди всички други речи, показвайки любов към ближния. Намираш ли се в манастир и отиваш към брата, съпруг ли си и отиваш при жена си, баща ли си или майка и се приближават към чедото, - побързай да кажеш утешителна дума”.

Старецът Емилиян допълва думите му: „Това, което искаш да кажеш на човека, говори, след като в началото му кажеш няколко думи, които ще му доставят облекчение, радост, утешение. Направи така, че той да каже: успокоих се, зарадвах се! Направи така ближният да скача от радост, когато те среща. Тъй като всички хора в живота си, у дома, в телата, в душите носят някаква болка, немощ, трудност. Всеки скрива тази болка, но тя съществува. Затова при всяка среща, преди всичко, подари на човека усмивка, който и да е... И тогава Бог, виждайки любовта и рая в твоето сърце, виждайки, че ти си вместил всички в него, не може да не те вземе и тебе в рая”.